Доволни ли сте от качеството на социалните услуги за хора с увреждания в България?

 

Какъв е вашият опит?

Вход

 
 
 

КОМЕНТАРИ

Администратор

По повод конференцията "Качество на социалните услуги - формалност, реалност или стремеж" Фондация Де Пасарел България получи следното писмо от майка на дете с увреждане. Позволяваме си да го препечатаме в настоящата тема на форума. "ДО ФОНДАЦИЯ ДЕ ПАСАРЕЛ БЪЛГАРИЯ ИЗЛОЖЕНИЕ ПО ПОВОД КОНФЕРЕНЦИЯ „Качество на социалните услуги за хора с увреждания – формалност, реалност или стремеж” Уважаеми дами и господа, Майка съм на три деца, едно от които дъщеря на 11г с множество увреждания. От няколко години имам късмета да успявам да ползвам асистентски програми, преди много години за известно време ползвахме и услугата дневен рехабилитационен център. От 10 години в качеството ми на родител на дете с увреждания , в някои случаи с други родители и организации, непрестанно се боря с българските институции на всички нива, за да ги принудим да спазват българските и международни закони и нормативни решение за осигуряване на нужната политика за облекчаване живота на семействата ни, предвид последствията от уврежданията на децата ни. В тази връзка е налице следното: Социалните услуги никога няма да бъдат такива, каквито е нужно, поради липсата на институционална отговорност за прилагане и спазване на българските и международни нормативни решения. Първо- В България няма институция, която да е ангажирана с компетентност и оперативност за познаване на ПОСЛЕДСТВИЯТА от различните увреждания и разработване на политики и услуги за преодоляване или компенсиране на тези последствия за детето и семейството му. В този смисъл МТСП, АСП, АХУ, АЗ, ДАЗД, РАЗЛИЧНИТЕ НАЦИОНАЛНИ СЪВЕТИ, са служби, които единствено осигуряват заетост на служителите си и тази заетост е обусловена от уврежданията на децата ни, респективно от РЕАЛНИТЕ мъчения на които сме подложени в грижите за децата си. Нещо повече, при липса на познания и компетентност за последствията от уврежданията, всички проекти за услуги са порочни, формални и неефективни- т.е те също единствено осигуряват заетост и доходи на авторите си. Това е характерно и за проектите на безброй НПО, вкл. на т.нар. „национално представени”. Пример: Няма как да е ефективна рехабилитацията в един дневен център, след като рехабилитаторите са ниско платени/ четвърта категория труд за медицинското съсловие в БГ/. Това води до липса на мотивация за работа в ДЦ и там обикновено се назначават ниско квалифицирани специалисти. Поради недостиг на специалисти, броя на специалистите не отговаря на нуждите на децата- работи се основно по 30 мин., което за дете с тежка ДЦП е повече от недостатъчно. В услугите, както и в помощните и специализирани училища няма медицинска помощ за децата с епилепсия, например. В тази връзка на българския пазар няма и ефективни медикаменти за бързо и щадящо детето справяне с епилептичен пристъп. Родителите на деца с ДЦП, които в различните си състояния са над 20 000,/ няма точна статистика, защото никоя институция не я прави, защото ще е ужасяваща!!!/ нямат достъп до ефективни помощни средства. Семействата с деца с ДЦП трудно могат да се възползват до социална услуга, ако живеят в недостъпно жилище, ако нямат нужната количка, ако нямат удобен автомобил, ако не шофират- защото обществения транспорт е масово недостъпен, а адаптирания общински, където го има , е крайно недостатъчен. В България няма политика и услуги за преодоляване бедността и обедняването на семействата с деца с увреждания и особено на младите хора с увреждания-услуги за придобиване на компетентност, квалификация, образование- за децата и особено на родителите, лишени от възможност за работа и кариера, поради грижите за децата си…. Неправителствения сектор е изключително неефективен в това отношение, особено т. нар „национално представени организации!!!!, които впрочем се издържат основно от държавния бюджет. ЗСП и правилника за прилагането му, както и ЗИХУ и ПП, са пълни с противоречиви и дискриминативни текстове. Например- родител, грижещ се за детето си няма право да има фирма, за да ползва социална услуга. Нормативният текст не коментира обема на печалба или оборот на фирмата, а само налична регистрация на фирм, дори тази „фирма” да е само за шивашки ремонти с обороти от 5 лв дневно…. Социалната система, особено при предоставяне на услуги е ужасяващо и ненужно бюрократизирана. Неотдавна група родители се обърнахме за съдействие към ДАДЗ във връзка с изискването родителите, кандидатстващи за асистенти на децата си, да предоставят свидетелство за съдимост. Кошмарно е с дете с ДЦП да стигнеш до съдебната институция, да подадеш молба за издаване, да платиш такса!!!, и след ден или два / ако родното място на родителя е друго населено място/ да се отиде за готовия документ. Тъй като в момента тече набиране на документи за кандидатстване за идната година, много родители са връщани от общинските социални дирекции за преиздаване на документи заради пропуснати или неточно написани ДУМИ!!!!!-например ако е написано „да послужи пред „социална дирекция”…”, трябвало да бъде написано „да послужи пред СО „Социални дейности”……. Или за пропусната думичка „ще” …посещава еди каква си услуга или терапия….. Тази „корекция” обаче струва неимоверен тормоз за родителя/ майката/, която вместо да оползотвори деня на детето си по някакъв приятен или полезен начин, товари детето в непригодната му количка, сваля го с количката по няколко стълбища, стига до съответната служба-ако вали или е студено, или детето е болно или просто неразположено от заболяванията си, ….се отива с такси, или бащата не отива или закъснява за работа, за да ги закара, или се ангажира приятел или съсед за същото…- взема се коригираната бележка и отново с такси, бащата, съсед, приятел… или пеша, по разбитите улици, недостъпните тротоари, с паркирани коли,….се носи в дирекцията „ по услугите”. А там го чакат чиновнички, които си разказват клюки, едната си пили ноктите, другата си хапва сандвич….. Същите чиновнички по същия начин ни посрещат и когато ежемесечно сме длъжни да носим „отчети” за извършената от нас „работа” по „услугата”…Просто носим един разграфен лист, в който са нанесени две колони цифри- от колко до колко часа ми е „работни ден” и това колко часа дневно прави, и са нанесени два подписа-на майката и на „потребителя”. Оставам на вас да прецените кога мойта сляпа дъщеря с тежка квадри пареза ще се подпише и дали в този лист някой ми изисква информация колко епилептични пристъпа прави през „работния” ми ден, колко пъти съм я водила на лекар, колко пъти на зъболекар, колко пъти на ортопед или в работилница за ортези и шини, за проби и корекции на ортези и шини……и какво се случва извън” работния ми ден”, т.е кой се грижи за нея… Оставям без коментар достъпа до услуги и административния тормоз и кошмарния мизерен живот на семействата , живеещи извън големите общински центрове- в малки градчета и села, без възможност за работа, без възможност за живот изобщо. Там просто децата си умират така, както умират децата, изоставени в социални домове. Благодаря за вниманието. С уважение, Красимира Обретенова Председател на сдр. „Св.Мина” Добрич"